Филипините се връщат към ядрената енергетика с амбицията да въведат първите си действащи ядрени мощности до 2032 г. и постепенно да достигнат 4,8 GW до 2050 г. Правителството работи по политическата, регулаторната и търговската рамка за първия проект, но зад обявените цели стоят няколко различни предизвикателства: бързо нарастващо потребление, зависимост от вносни горива, висока цена на ядрените инвестиции и необходимост от изграждане на институции, които досега не са лицензирали и контролирали действаща атомна електроцентрала в страната.
Формулировката „връщат се“ има историческо основание, макар Филипините никога да не са произвеждали електроенергия от ядрен реактор. През 1976 г. започва строителството на АЕЦ „Батаан“ с реактор Westinghouse с мощност 621 MW. Съоръжението е завършено през 1984 г., но никога не е зареждано с ядрено гориво и не е въведено в експлоатация. След политическите промени в страната и аварията в Чернобил през 1986 г. проектът е оставен извън експлоатация. Така Филипините имат построена ядрена централа, но нямат практически опит с производството на електроенергия от нея. Днешната програма е опит да бъде възобновена прекъснатата преди десетилетия посока на развитие, този път при различни технологични, икономически и регулаторни условия.
Икономическата логика зад новия интерес е разбираема. Според данните, представени от министъра на енергетиката Шарън Гарин, търсенето на електроенергия се очаква да нараства средно с 3,6% годишно, докато икономиката може да расте с около 6%. През юли 2026 г. пиковото електропотребление е достигнало 20,1 GW при приблизително 32,5 GW инсталирана генерираща мощност. Същевременно страната внася около 85% от използваните въглища и 95% от дизела. Зависимостта от външни доставки излага икономиката на международните ценови колебания и на рискове, които не могат да бъдат контролирани чрез вътрешната енергийна политика.
Тези показатели не означават, че Филипините внасят същите проценти от електроенергията си. Те показват зависимост от вносни горива, използвани за производството ѝ. Разликата е съществена: държавата може да произвежда голяма част от електроенергията си вътрешно и въпреки това да остава силно уязвима към външни пазари заради произхода на горивата. Ядрената енергетика би могла да намали тази уязвимост, но само ако страната осигури надеждна инфраструктура за горивния цикъл, техническа поддръжка, управление на радиоактивните отпадъци и дългосрочна експлоатация.
Рационалният елемент в избора на ядрена енергия е свързан преди всичко с необходимостта от голям обем стабилно производство. Филипините са архипелаг с множество отделни островни електроенергийни системи, което усложнява изграждането на единна мрежа и преноса на електроенергия между регионите. Ядрената централа не може да реши сама този инфраструктурен проблем, но може да осигури предвидимо производство в система, която трябва да обслужва нарастващо потребление и индустриално развитие. Това е особено важно при постепенното ограничаване на новите въглищни проекти и при увеличаването на дела на възобновяемите източници.
През 2020 г. Филипините въведоха мораториум върху изграждането на нови въглищни електроцентрали, като същевременно продължават да разчитат значително на съществуващите въглищни мощности. Следователно енергийният преход не може да се сведе до еднократна замяна на един източник с друг. Необходимо е да бъдат осигурени нови мощности, преди старите да бъдат изведени от експлоатация, така че намаляването на въглищното производство да не доведе до недостиг или до по-голяма зависимост от вносни горива. Ядрената енергетика е един от възможните инструменти за този преход, но реалният ѝ принос ще зависи от сроковете и цената на проектите.
Правителството предвижда ядрената енергия да допълва, а не да замества целите за възобновяеми източници. Планът предвижда те да осигуряват най-малко 35% от производството на електроенергия през 2030 г., 50% през 2040 г. и над 50% през 2050 г. Това съчетание има техническа логика: ядрените реактори могат да осигуряват големи количества нисковъглеродна електроенергия, докато слънчевите и вятърните мощности произвеждат според природните условия. За да работи подобна система надеждно, ще бъдат необходими достатъчна преносна инфраструктура, резервни мощности, управление на натоварването и средства за балансиране на променливото производство. Ядрените мощности не премахват тези нужди, а се включват в обща система, чието планиране трябва да отчита всички източници.
Най-непосредственото предизвикателство е изборът на първия проект. Правителството разглежда възможността за възстановяване на АЕЦ „Батаан“, изграждането на нов голям реактор или използването на малки модулни реактори. Всяка от тези възможности има различен профил на разходите, рисковете и сроковете. Възстановяването на съществуващата централа би използвало вече изградената площадка и част от наличната инфраструктура, но не може да се приеме, че старото съоръжение е готово за експлоатация само защото строителството му е завършено преди десетилетия. Необходими са подробни технически оценки, анализ на стареенето на оборудването, проверка на сеизмичните рискове и съответствие със съвременните изисквания за безопасност. Възможно е след такава оценка възстановяването да се окаже по-малко рационално от изграждането на нова централа.
Малките модулни реактори предлагат потенциално поетапно изграждане и по-малки отделни инвестиционни проекти, но търговската им наличност и доказаните експлоатационни показатели остават ключови условия. Именно предположението, че подходяща SMR технология ще бъде готова за внедряване в необходимия срок, е в основата на първоначалната цел за 2032 г. На 20 октомври Гарин призна, че тази дата вероятно е прекалено оптимистична. Тя посочи, че пътната карта е разчитала на технология, чието изграждане би могло да отнеме около четири години, но към момента подходящият търговски продукт все още не е наличен. За конвенционална голяма ядрена централа срокът за строителство може да бъде значително по-дълъг.
Разликата между политическата цел и реалистичния график се вижда и в подготвяната процедура за закупуване на първата ядрена генерираща мощност. Проектът на правилата, обсъждан от Министерството на енергетиката, предвижда доставка на мощност от 2038 г. Това не е окончателно решение за отлагане на програмата до тази година, но показва, че административният и търговският график вече допуска по-късно въвеждане. Затова 2032 г. трябва да се разглежда като цел на енергийната политика, а не като потвърдена дата за пускане на централа.
Финансирането е друго основно препятствие. Ядрените проекти изискват значителни първоначални инвестиции, а значителна част от разходите се правят много преди централата да започне да продава електроенергия. Забавянията в строителството, промените в лихвените проценти, валутните колебания и корекциите в проекта могат да увеличат крайната цена. Правителството затова подготвя конкурентна процедура за придобиване на генерираща мощност и обсъжда ценовите параметри на бъдещите договори. Търгът обаче няма сам по себе си да гарантира икономически изгоден проект: цената трябва да отразява не само строителството, но и финансирането, горивото, поддръжката, извеждането от експлоатация и управлението на радиоактивните отпадъци.
Не по-малко важно е изграждането на компетентен и независим регулатор. През септември 2025 г. Филипините приеха закон за националната ядрена безопасност, с който бе създаден регулаторният орган PhilATOM. Неговата задача е да контролира безопасността независимо от институциите, които насърчават инвестициите в ядрена енергетика. Самото създаване на регулатор не е достатъчно: необходимо е да бъдат назначени и обучени специалисти, да се изградят процедури за лицензиране, инспекции и аварийна готовност, както и да се осигури устойчиво финансиране на надзорната дейност. Ядрената безопасност не може да бъде постигната само чрез договор с чужд технологичен доставчик, защото отговорността за регулирането остава на националните институции.
Филипините ще трябва да решат и въпросите за избора на площадка, защитата от природни бедствия, аварийното планиране, физическата сигурност, ядрените гаранции и управлението на отпадъците. Географските особености на страната правят оценката на земетресенията, вулканичната активност, наводненията и крайбрежните рискове особено важна. Тези фактори не изключват ядрената енергетика, но трябва да бъдат разгледани при избора на площадка и технология, а не след като инвестиционното решение вече е взето. Паралелно с това ще е необходимо да се подготвят инженери, оператори, специалисти по ядрена безопасност и национални доставчици, способни да поддържат централата през целия ѝ жизнен цикъл.
Международното сътрудничество може да ускори изграждането на тези способности. Филипините работят с партньори от Япония, САЩ, Южна Корея и Унгария, а южнокорейска компания е извършила техническо-икономическо проучване на възможностите за „Батаан“ и алтернативни проекти. Резултатите, представени публично, очертават няколко възможни варианта, но не представляват окончателен инвестиционен избор. Международният опит е ценен само ако бъде превърнат в проверими технически решения, прозрачни договори и институционална компетентност, а не ако замени собствената оценка на риска от страна на филипинските власти.
Има и важна граница пред очакванията за цените на електроенергията. Ядрената централа може да осигури стабилно производство с ниски емисии, но това не означава автоматично по-евтин ток. Големите капиталови разходи трябва да бъдат възстановени чрез продажбата на електроенергия в продължение на десетилетия. Ако проектът бъде финансиран скъпо или строителството се забави, икономическата му тежест може да се увеличи. Затова самият министърски екип предупреждава, че въвеждането на ядрена енергия няма магически да намали цените. Икономическият резултат ще зависи от договорната структура, стойността на капитала, надеждността на централата и цената на алтернативните източници.
Рационалността на филипинската програма следователно не се състои в безусловното предпочитане на ядрената енергия пред останалите технологии. Тя се състои в опита да се намали зависимостта от вносни горива и да се осигури предвидимо нисковъглеродно производство в система с растящо търсене. Но тази логика ще се потвърди само ако първият проект бъде избран след сравнение на реалните разходи, технологичните възможности, сроковете и рисковете. Програмата трябва да бъде оценявана не по обявените гигавати, а по това дали страната може да построи и експлоатира безопасна централа при приемлива обща цена.
Филипините имат основание да се върнат към идеята за ядрена енергетика, но не и да приемат, че исторически недовършената програма може да бъде реализирана само с политическо решение. Предизвикателството е едновременно техническо, финансово, институционално и обществено. Целта от 1,2 GW до 2032 г. изглежда все по-трудна за изпълнение, докато срокът за 2038 г., заложен в проекта на правилата за търга, по-добре отразява мащаба на предстоящата работа. Дългосрочната амбиция от 4,8 GW до 2050 г. ще зависи от това дали първият проект ще докаже, че ядрената енергетика може да бъде въведена не само като политически приоритет, но и като надеждна и икономически обоснована част от електроенергийната система.
