Последните изявления за възможно възобновяване на работа на първи енергоблок на Запорожската атомна електроцентрала отново извадиха на повърхността един дълбок и опасен разрив между политическата реторика и техническата реалност. В публичното пространство се създава впечатление, че въпросът е почти административен – дали има лиценз, дали има формално разрешение и дали „може да се пусне“. В действителност става дума за обект, който се намира в условия на военна окупаация, с разрушена нормална организационна среда, с разкъсана система за управление и с персонал, работещ под постоянен натиск. В такава среда самият въпрос за пуск на реактор няма технически, а чисто пропаганден характер.

Ключовият факт, който умишлено се замъглява, е че украинският оператор „Енергоатом“ е издал за първи блок лицензия, която по своята същност е предназначена за режим на извеждане от експлоатация и поддържане в безопасно състояние, а не за пълноценна енергийна експлоатация. Това е принципно различен режим, при който основната цел е да се гарантира охлаждането на горивото, целостта на бариерите за безопасност и контролът върху системите, а не производство на електроенергия. Самото съществуване на такъв лиценз не означава и никога не е означавало техническа или регулаторна готовност за пуск на блока в нормален работен режим.

Още по-сериозен е въпросът за персонала. Запорожската АЕЦ страда от хроничен недостиг на квалифицирани кадри, като значителна част от опитните украински специалисти са напуснали или са отстранени. Онези, които са останали, работят в условия, които нямат нищо общо с нормалната култура на ядрена безопасност. Раздаваните под натиск руски документи и принудителното преподписване на договори не създават нито професионална лоялност, нито психологическа стабилност. Те създават страх, формално подчинение и стремеж към оцеляване, а това е точно обратното на средата, в която могат да се вземат качествени и отговорни инженерни решения.

Ядрената безопасност не е въпрос само на инструкции и техника. Тя е въпрос на човешко поведение, на способност да се казва „не“, на готовност да се докладва проблем, на професионална независимост на оперативния персонал. Когато хората работят под въоръжен контрол, под заплаха и под политически натиск, тези механизми престават да съществуват. Формално може да има дежурни смени, но реалната система за безопасност е вече разрушена.

В този контекст разговорът за пуск на енергоблок има още един фундаментален проблем – дори чисто хипотетично реакторът да заработи, произведената електроенергия няма реалистичен пазар. Украинската енергийна система няма как да приеме тази енергия при сегашните условия. Няма и работещ инфраструктурен и договорен механизъм за насочване на тази електроенергия към други потребители. Канал за подаване на енергия към временно окупираните територии не съществува, а и няма как да бъде изграден без някаква форма на замразяване или прекратяване на бойните действия. В резултат на това всякакви твърдения за „енергиен ефект“ са лишени от практическо съдържание – дори при пуск токът няма на кого да бъде продаван и няма как да бъде интегриран в нормална енергийна система.

Така дискусията за пуск на блока се разкрива в истинската си същност – тя не е инженерна, не е енергийна и не е икономическа. Тя е чисто политическа и пропагандна. Тя цели да създаде образ на контрол, на „нормализиране“ и на управляемост, там където в действителност има системна деградация на всички основни предпоставки за безопасна експлоатация.

Победният стил, характерен за официалните комуникационни канали, може да работи върху масовата публика, но той не издържа на критичния прочит на специалистите. За хората, които разбират как функционира една ядрена централа, е очевидно, че проблемът не е в това дали някой може да подпише поредния документ, а в това, че е разрушена самата среда, в която безопасната експлоатация изобщо е възможна.

Истинският риск тук не е само в потенциален технически отказ. Истинският риск е в това, че се създава илюзия за нормалност в една фундаментално ненормална ситуация. А в ядрената индустрия именно илюзиите за контрол са историческият предвестник на най-тежките аварии.