В организационната реалност страхът рядко остава изолиран вътрешен процес. Много по-често той се превръща в източник на агресия, а агресията от своя страна поражда още страх. Така се оформя самоподдържащ се психологически и управленски механизъм, в който напрежението вече не е реакция на конкретни проблеми, а постоянен фон на работа и общуване. В сложни и високорискови системи този цикъл има особено разрушителен ефект, защото постепенно изяжда самата способност на организацията да вижда и управлява реалността.
В една йерархична система никой не съществува извън веригата на очакванията и ангажиментите. Всеки има началници, всеки поема задачи, всеки иска да бъде възприеман като надежден и полезен. Проблемът възниква тогава, когато поеманите ангажименти постепенно се откъснат от реалните възможности за изпълнение. В началото това изглежда като проява на амбиция и лоялност. След това се превръща в постоянен натиск. А в един момент този натиск неизбежно започва да се преживява като страх.
Типичният механизъм на разпад започва на средните управленски нива. Ръководител поема ангажимент нагоре по веригата, без да има напълно ясна концепция как той ще бъде изпълнен. Вместо да признае тази несигурност, той започва да я компенсира с неясни, променящи се и често противоречиви указания надолу. За изпълнителите това бързо създава усещане за пълна неопределеност. Те престават да разбират каква точно е целта, как се измерва успехът и кое поведение е правилно. В този момент работата престава да бъде насочена към резултат и започва да се превръща в опит за налучкване на желанията на ръководителя.
Самият ръководител обаче също е под силен натиск. Той се страхува да не се провали, да не изглежда некомпетентен или да не загуби доверие нагоре по веригата. Този страх рядко се признава открито. Много по-често той се превръща в раздразнителност, нетърпимост към въпроси, рязък тон и демонстративна строгост. Така агресията започва да се спуска надолу, а страхът се връща нагоре под формата на мълчание, укриване на проблеми и все по-силно изкривяване на информацията.
С времето този модел престава да бъде отклонение и се превръща в устойчив стил на управление. Появява се култът към „твърдия ръководител“, който „държи хората изкъсо“. Отстрани това може да изглежда като ред и дисциплина. В действителност то е само симулация на контрол. Реалната информация престава да циркулира, а организацията започва да живее в собствена, все по-удобна версия на действителността.
Цената на този модел се плаща както от хората, така и от самата система. На лично ниво се натрупват психични и физически проблеми, които не са резултат от „слаб характер“, а от продължително пребиваване в патологична среда. На организационно ниво постепенно се губи способността за самокорекция. Проблемите не се решават, защото престават да бъдат назовавани. Те се превръщат в латентни дефекти, които чакат своя момент.
В ядрената индустрия този механизъм е особено опасен, защото разрушаването на системите за безопасност почти никога не започва от техниката. То започва от хората, от начина, по който говорят, мълчат, прикриват и се страхуват. Големите аварии не възникват внезапно. Те са финалът на дълъг процес на психологическо и организационно разпадане.
Прекъсването на този цикъл не означава премахване на страха и агресията. Това е невъзможно. Означава изграждане на среда, в която отговорностите са ясно съотнесени към компетентностите, в която е допустимо да се каже „не знам“ и „не съм готов“, в която целите и критериите са ясни, а управленските реакции са предвидими и справедливи. Само така страхът престава да бъде разрушителен фактор и се връща в ролята си на сигнал, а не на фон на съществуването.
Когато страхът и агресията се превърнат в нормален начин на функциониране, проблемът вече не е в отделните хора. Той е в самата система. И цената му винаги се плаща или бавно и почти незабележимо, или внезапно и катастрофално.
