Италия направи още една формална крачка към връщането на ядрената енергетика в националната си енергийна система. На 23 септември 2026 г. Сенатът окончателно одобри законопроект S.1924 „Delega al Governo in materia di energia nucleare sostenibile“, след като той беше приет от Камарата на депутатите на 4 юни. Гласуването в горната камара приключи с 81 гласа „за“, 51 „против“ и 7 въздържали се. Самият закон обаче не разрешава строителството на конкретна атомна електроцентрала. Той делегира на правителството правомощието да изгради нормативната система, в която новото използване на ядрената енергия ще стане възможно.
Тази разлика е съществена, защото Италия не разполага с действащ ядрен парк, който просто да бъде върнат в експлоатация. Последните енергийни реактори на страната са спрени през 1990 г., след като референдумите от 1987 г. поставят началото на прекратяването на ядрената енергетика. През 2011 г., когато след Fukushima Италия отново обсъжда възстановяване на ядреното производство, нов референдум прекъсва подготвяната програма. Оттогава страната остава единствената държава от Г-7 без действащи енергийни ядрени реактори. Това означава, че сегашното решение не е обикновено възстановяване на прекъсната експлоатация, а опит за изграждане отново на цялата институционална и индустриална среда около ядрената енергетика.
Законът дава на правителството дванадесет месеца от влизането му в сила, за да приеме един или повече законодателни декрети. Те трябва да уредят производството и използването на ядрена енергия, изграждането и експлоатацията на нови съоръжения, тяхното извеждане от експлоатация, управлението на радиоактивните отпадъци и отработеното гориво, ядрения горивен цикъл, научните изследвания и развитието на термоядрения синтез. Законът предвижда и реорганизация на компетенциите и функциите на държавните институции, които ще отговарят за тази система.
Така дванадесетмесечният срок не трябва да се разглежда като срок за започване на строителство. През него трябва да бъде създадена нормативната архитектура, върху която по-късно могат да се изграждат конкретни проекти. В нея ще трябва да бъдат определени процедурите за избор и одобряване на площадки, разрешаването на строителството и експлоатацията, регулаторният контрол, управлението на горивото и отпадъците, финансовите механизми и отговорностите на отделните институции. Едва след това може да започне последователността от конкретни инвестиционни и регулаторни решения.
Самата конструкция на закона показва, че италианската държава не разглежда връщането на ядрената енергия единствено като въпрос на производство на електроенергия. Предвиденият национален план трябва да свърже ядрената енергетика с декарбонизацията, енергийната сигурност, устойчивостта и независимостта на системата, ограничаването на риска от прекъсване на доставките и конкурентоспособността на производството. В законодателния текст ядрената енергия е поставена в рамката на по-широка национална енергийна стратегия, а не като самостоятелен технологичен проект.
Това обяснява и вниманието към реакторите от ново поколение. Италия не разполага с практическа възможност просто да възстанови стария си реакторен парк в същия вид, а и технологичната среда се е променила значително през десетилетията. В законодателната рамка са включени реактори от поколение III+ и IV, малки модулни реактори и усъвършенствани модулни реактори. Така бъдещата италианска ядрена програма е ориентирана не само към класическите големи блокове, а към по-широк набор от технологии, част от които все още се намират на различни етапи от развитието и индустриалното внедряване.
Особено значение има включването на SMR и AMR, защото то позволява ядрената енергия да бъде разглеждана и извън модела на голямата централизирана електроцентрала. Малките модулни реактори могат да бъдат използвани за производство на електроенергия в по-малки мащаби, но също така за комбинирано производство на електричество и топлина, за индустриални потребители и за други приложения, при които размерът и конфигурацията на традиционната голяма централа са ограничение. Усъвършенстваните реактори от IV поколение добавят към тази дискусия и различни концепции за горивен цикъл, охлаждане и използване на топлината.
В италианския подход ядрената енергия е свързана и с индустриалната топлина. Анализите към Националния план за енергетика и климат разглеждат възможността част от ядрените мощности да работят в когенерационен режим и да предоставят топлина за промишлени потребители. По този начин стойността на реактора не се измерва единствено чрез произведените мегаватчасове електроенергия, а и чрез възможността да замества изкопаеми горива в процеси, за които електрификацията не винаги е технически или икономически проста. В по-широкия сценарий, разглеждан в италианските анализи, ядрената генерация може да достигне приблизително 22% от търсенето на електроенергия през 2050 г., но това представлява сценарен потенциал, а не вече приета конкретна програма за изграждане на 22% ядрена генерация.
Именно тук трябва да се внимава с често използваните числа за бъдещата ядрена мощност на Италия. В разглежданите сценарии присъстват варианти с около 8 GW ядрена мощност, както и по-висок потенциал при по-широко развитие на сектора. Следователно 22% не трябва да се представя като проста административна цел, която вече е разпределена между конкретни реактори. Това е оценка на възможната роля на ядрената енергия при определена бъдеща конфигурация на енергийната система.
Другата голяма промяна спрямо миналото е, че Италия трябва да възстанови не само производствените мощности, но и човешкия, научния и регулаторния капацитет, необходим за тяхното безопасно управление. Десетилетията без действащи енергийни реактори означават прекъсване на практическата експлоатационна приемственост. Законът затова включва обучение и квалификация на специалисти, научноизследователска дейност и преструктуриране на държавните компетенции. Възстановяването на ядрената енергетика се превръща в задача и за университетите, научните организации, регулатора и индустрията.
Регулаторният въпрос е особено важен. Една ядрена програма не може да бъде изградена само чрез политическо решение и избор на технология. Необходим е независим орган, способен да оценява проектите, да контролира строителството, да извършва надзор върху експлоатацията и да следи за безопасността през целия жизнен цикъл на съоръженията. Италианското законодателство предвижда реорганизация на държавните функции именно с оглед на тази нова система. Това е една от причините настоящият закон да има значение, независимо че все още не води до строителна площадка.
Същата логика се пренася и върху горивния цикъл. Новата система трябва да уреди производството и евентуалното преработване на ядрено гориво, управлението на отработеното гориво, радиоактивните отпадъци, временното съхранение и окончателното погребване. Това е частта от ядрената енергетика, която често остава извън публичното внимание, когато дискусията се води само около реактора. За Италия тя е особено важна, защото страната все още се занимава с наследството от стария си ядрен парк и с извеждането от експлоатация на съществуващите ядрени съоръжения.
По този начин старият и новият ядрен цикъл се оказват свързани. Италия трябва да завърши наследените дейности по извеждане от експлоатация и управление на отпадъците, докато едновременно създава условия за бъдещи ядрени мощности. Новата програма няма да започне върху празна площадка в институционален смисъл. Тя ще трябва да съществува паралелно със системата, която затваря предишния ядрен период.
Включването на ядрения синтез в същата законова рамка има различен времеви хоризонт. Делението на тежки ядра е технология с установен индустриален принцип, докато термоядреният синтез все още преминава през научни и инженерни етапи, предхождащи широкото му търговско използване. Поради това едновременното им включване в националната програма не означава, че Италия очаква синтезът да замести деленето в краткосрочен план. По-скоро държавата поставя различните ядрени технологии в една дългосрочна рамка за научно развитие и енергийна политика.
Италия има и политическо наследство, което прави сегашната стъпка особено значима. През 1987 г. общественото гласуване след Чернобил създава условията за прекратяване на ядрената програма. През 2011 г., когато правителството отново подготвя връщане към ядрената енергия, Fukushima променя политическата ситуация и вторият референдум прекъсва процеса. Между двете събития има почти четвърт век, а между втория референдум и сегашния закон са изминали още петнадесет години. Това показва колко дълъг е политическият цикъл на ядрената енергетика.
Днешната ситуация обаче е различна и поради промяната на самата енергийна среда. Европейската енергетика преминава през едновременно действие на няколко фактора: необходимост от декарбонизация, намаляване на зависимостта от изкопаеми горива, ценови колебания, геополитически рискове за доставките и растящо електропотребление в индустрията. За Италия към това се добавя необходимостта да запази конкурентоспособността на икономика, която е силно зависима от надеждното електроснабдяване. Именно в тази среда правителството представя ядрената енергия като част от комбинацията между сигурност, декарбонизация и конкурентоспособност.
Това не означава, че ядрената енергия автоматично решава тези проблеми. Един бъдещ реактор може да осигури голям обем нисковъглеродна електроенергия, но остава зависим от капиталовите разходи, сроковете за изграждане, регулаторните процедури, наличието на квалифицирани кадри и решаването на въпросите с горивото и отпадъците. При SMR и AMR към това се добавя въпросът дали конкретните технологии ще достигнат необходимата степен на индустриална зрялост и серийно производство в сроковете, от които Италия се нуждае.
Затова настоящият закон трябва да се разглежда като промяна на посоката, а не като завършено връщане към ядрената енергетика. Сенатът даде на правителството правния инструмент да изгради следващия слой от тази система. Предстои да се види как ще бъдат преведени общите принципи в конкретни правила, какви технологии ще бъдат избрани, къде ще могат да бъдат изградени новите мощности, как ще бъде финансиран техният жизнен цикъл и как ще бъде разпределена отговорността между държавата, регулатора, операторите и местните общности.
Именно това прави сегашното решение различно от политическите декларации за връщане на ядрената енергия, които Италия е правила и преди. Този път процесът започва от нормативната основа, върху която могат да бъдат изградени технологията, регулацията, индустриалната верига, човешките ресурси и системата за управление на горивото и отпадъците. Ако следващите дванадесет месеца доведат до работеща законова конструкция, Италия ще е преминала от политическо решение за връщане към ядрена енергетика към реално изграждане на условията, при които това връщане може да се случи.
В този смисъл гласуването на 23 септември не е моментът, в който Италия започва да произвежда ядрена електроенергия отново. То е моментът, в който след десетилетия без действащи енергийни реактори държавата отново приема ядрената енергетика като допустима част от бъдещата си национална енергийна система и започва да изгражда институционалния механизъм, необходим за нейното възстановяване.
