Едуин (Ед) Лайман (Edwin S. Lyman) е ядрен физик и директор по ядрената енергийна безопасност в Union of Concerned Scientists (UCS) – една от най-влиятелните американски неправителствени организации, занимаващи се с въпросите на ядрената безопасност, сигурността и неразпространението. В продължение на десетилетия той участва в обществения дебат по ядрените технологии и често анализира решенията на Nuclear Regulatory Commission (NRC), както и политиката на американската администрация в областта на ядрената енергетика.

Неговите последни предупреждения, свързани с използването на HALEU, бяха възприети като спор за нов вид ядрено гориво. В действителност тезата му е значително по-широка. Според Лайман широкото използване на HALEU означава изграждането на нова инфраструктура за производство, транспорт, съхранение и използване на по-високообогатен уран. Именно тази инфраструктура постепенно променя средата, в която функционира режимът за ядрено неразпространение. Въпросът не е единствено дали конкретното гориво може да бъде използвано безопасно. Въпросът е дали натрупването на подобни решения няма постепенно да промени принципите, върху които е изграден контролът върху чувствителните ядрени технологии.

Това безпокойство съвпада с период на дълбоки промени в американската система за ядрено регулиране.

Администрацията на Доналд Тръмп постави ускореното развитие на ядрената енергетика сред своите стратегически приоритети. NRC получи задача значително да съкрати сроковете за лицензиране на нови реактори, да премине през вътрешна реорганизация и да работи по нов модел, който да позволи по-бързо внедряване на новите технологии. Успоредно с това комисията загуби част от своя експертен потенциал вследствие на съкращения и напускане на опитни специалисти.

В продължение на десетилетия философията на NRC беше относително проста. Инженерите разработваха нови технологии, а регулаторът независимо проверяваше дали те изпълняват всички изисквания за безопасност. Процесът беше бавен, но именно неговата консервативност се приемаше като гаранция, че нито политическият, нито икономическият натиск могат да изместят инженерната оценка.

Днес постепенно се очертава различен модел. От регулатора вече не се очаква единствено да оценява проектите. От него се очаква също така да съдейства за по-бързото им достигане до пазара. Това изглежда като административна промяна, но всъщност представлява промяна в самата философия на регулирането.

Развитието на AP1000 е показателно. Проектът продължи да бъде предмет на регулаторни изменения и нови оценки дори след построяването и въвеждането в експлоатация на първите енергоблокове. Това не означава, че реакторът е неуспешен. Означава, че дори при една добре позната технология инженерният процес не приключва с издаването на лиценза.

Оттук възниква естествен въпрос. Ако проект, преминал през всички процедури и вече работещ в електроенергийна система, продължава да бъде преразглеждан, какъв ресурс и какво време са необходими за обективната оценка на още по-сложни реакторни концепции? И възможно ли е тази оценка да запази същата задълбоченост, когато сроковете се съкращават, а експертният капацитет на регулатора намалява?

Именно тук предупреждението на Лайман придобива по-широк смисъл. Ако всяка следваща технологична стъпка бъде съпроводена с адаптиране на регулаторните изисквания, постепенно може да се стигне до ситуация, в която вече не технологиите се съобразяват с правилата, а правилата започват да се съобразяват с технологиите.

Подобна промяна никога не настъпва изведнъж. Тя се изгражда чрез поредица от решения, всяко от които изглежда напълно разумно само по себе си. По-кратки срокове за лицензиране. По-гъвкави процедури. Нови видове гориво. Разширяване на допустимите инженерни решения. Всяка отделна промяна може да бъде аргументирана. Съвкупността им обаче постепенно променя самия характер на регулирането.

Именно това е същността на безпокойството. То не е насочено срещу един реактор или срещу едно конкретно гориво. То е свързано с въпроса дали ядреното регулиране ще остане система, основана преди всичко на инженерната предпазливост, или постепенно ще се превърне в инструмент за ускоряване на технологичното развитие.

Този въпрос няма еднозначен отговор. Но именно от начина, по който бъде решен, ще зависи не само развитието на следващото поколение реактори, а и бъдещето на режима за ядрено неразпространение.