Както е известно на всички, на 10 септември ЗАО «Атомстройэкспорт» увеличи стойността на иска към НЕК по проекта за построяване на два енергоблока на АЕЦ “Белене” по делото, което се намира за разглеждане в Международния арбитражен съд при Международната търговска палата в Париж. Съгласно обясненията на Атомстройэкспорт, увеличаването на стойността на иска е обосновано с това, че към момента проекта е предсрочно прекратен от Правителството на България, изтекъл е срокът на действие на Съглашението от 29.11.2006 година, а НЕК продължава да отказва да възмезди ЗАО «Атомстройэкспорт» за направените разходи и загуби. В тази връзка исканията на ЗАО «Атомстройэкспорт» включват стойността на всички работи, изпълнени по проекта, стойността на оборудването с дълъг цикъл на производство (ОДЦП), загуби и други. Увеличената сума на иска надвишава 1 милиард евро.
В Русия това се коментира широко, но аз реших да ви запозная само с две професионални мнения.
Александр Пасечник, ръководител на аналитичното управление на Фонда за национална енергийна безопасност:
Аз съм съгласен с позицията на Атомстройэкспорт (АСЭ) по иска към НЕК. Нали АСЭ не иска просто да получи тази сума, както се казва, за красивите си очи. Той първоначално официално спечели конкурса за строителството на АЕЦ “Белене”, подготви площадката за построяване на централата, включително и създаване на необходимата инфраструктура, а след това поръча и заплати оборудването за АЕЦ, включително и това с дълъг цикъл на производство. Да не говорим за това, че два пъти правехме отсрочване на плащанията на българите, предлагахме съфинансиране на проекта и даже помагахме да се намерят инвеститори.
Свършената работа не е малко и исковите претенции към България при тази ситуация са съвсем обосновани. За саботирането, което продължи няколко години, а и въобще за срива в реализацията на проекта българите не веднъж са били заплашвани с искове. За тях този иск не трябва да бъде неочакван. В резултат те не обърнаха внимание на тези заплахи и тръгнаха на разрив на взаимоотношенията. Те трябва още един път да помислят, кое е по-изгодно – да се върнат към диалога за завършване на строителството на централата или да заплатят тези 1 милиард евро по иска, който се разглежда в Международния арбитражен съд. Трябва да се изчака решението на съда, възможно е тогава България по-лесно да се реши на следващи стъпки.
Аз не помня прецеденти със спиране на такива крупни проекти. Имало е случай на разваляне на сделки, но на много по-ранен етап, когато в тях не е било вложено толкова много. Това е извънредно рядък случай в световната практика и то не само в ядрената сфера. По цял свят компаниите плащат неустойки – това е нормална практика.
Сергей Кондратьев, завеждащ сектор в икономическия департамент на Фонда «Институт энергетики и финансов»:
На мен ми се струва, че с българската компания се създадоха най-странните взаимоотношения, които изобщо са били възможни за цялата история на взаимоотношенията на СССР, а след това и на Русия с чуждестранни възложители. Работата е там, че българската страна много не иска да разбере и да се вслуша в аргументите на руската страна за това, че макар и атомните електроцентрали да се строят по типови проекти, все пак се нуждаят от оборудване за всяка конкретна централа, като се отчитат нейните особености.
Съответно, ако оборудването е изработено, работите са изпълнени, трябва да се отчита инфлацията и това, че проектът е дългосрочен. Тъй като всичко това не е платено, общата сума, предвидена за тези разходи, постоянно нарастваше. Трябва да се разбира, че тези пари биха могли да бъдат насочени и към друг проект, а на практика се случи нещо, което в капиталното строителство се нарича умъртвяване на ресурсите. Това се случва, когато строителството не може да бъде завършено и похарченото лежи като мъртъв товар, а средствата не се връщат във вид на печалба. Излиза, че е похарчено повече, отколкото е било финансирано в самото начало. Всички пари имат своята стойност, която се променя във времето.
Предположението, че «Атомстройекспорт» може да използва това оборудване в други обекти, например да го продаде на китайците или индийците, е умозрително. Трябва да се разбере, че това е единично производство, което се изработва за конкретна централа. В тази ситуация по-логично би било да се продаде парче българска земя с вече построен на нея обект и да бъде завършено строителството. Но България, както разбираме, едва ли ще направи такава стъпка. Такива прецеденти все още не е имало в историята.
Нека България опита сама да продаде на някой друг оборудването, което отчита геоложките и географските особености на даден регион, за строителство в друг регион. С тази цел всичко трябва отново да мине през тестове, за да се провери изправността. Но и спечелената от тези продажби сума, дори да успеят да проведат такива сделки, ще бъде съпоставима единствено с организационните разходи за осъществяването на тези сделки. Печалбата от тях няма да покрие реалните разходи.
През цялото това време, докато България се бавеше с решението, Русия държеше проекта в портфейла си. И сега, когато България взе негативно решение, тя трябва да плати разходите на «Атомстройекспорт». В противен случай руската компания, която навремето е спечелила търга, с отчитане на местните особености, и е започнала реализацията му в съответствие с постигнатите споразумения, не може да избие вложените инвестиции и да си върне изхарчените за проекта средства. На България ще й бъде трудно да докаже, че разходите са по-малко от заявените от «Атомстройекспорт».
Между другото, това е една много неприятна ситуация не само за Русия, но и за България, която се опитва да развива атомна енергетика. Тя неизбежно ще се отрази и на строителството на блока в АЕЦ «Козлодуй». Текущото съдебно дело с Русия може да даде на потенциалните инвеститори негативен сигнал – едва ли някой ще поиска, като знае за нашия негативен опит, да инвестира в друг български проект. Има опасност за започне изпълнението на работите, да се договори оборудването (част от него да се изработва в продължение на три години), да се вложат средства в проекта, а накрая да останеш без нищо.
