Подписването на тристранното споразумение между Съединените щати, Япония и Южна Корея за ускоряване на внедряването на малки модулни реактори (SMR) в Индо-Тихоокеанския регион се превърна в едно от най-значимите политически събития в ядрената енергетика през последните месеци. Макар документът да беше подписан в рамките на срещата на върха на НАТО, той не е инициатива на Алианса. Изборът на този форум обаче далеч не е случаен. Подобен политически фон изпраща ясен сигнал, че развитието на новото поколение ядрени технологии вече се разглежда като част от по-широката стратегия за технологическа, индустриална и енергийна сигурност на съюзническите държави.
Самият документ не разглежда конкретни реакторни проекти. Вместо това той поставя акцент върху създаването на общ модел за серийно внедряване на малки модулни реактори. Предвижда се разработване на механизми, които да намалят инвестиционния риск, да улеснят лицензирането, да привлекат частни капитали, да оптимизират веригите за доставки и да създадат условия за изграждане на реактори по унифицирани модели. Това е съществена промяна в подхода. Фокусът постепенно се измества от отделния реактор към изграждането на цялостна индустриална екосистема.
Любопитен е фактът, че нито една от трите държави все още не експлоатира търговски малък модулен реактор. Съединените щати разполагат с най-голям брой компании, разработващи подобни технологии, сред които GE Hitachi, Westinghouse, Holtec, TerraPower, X-energy, Kairos Power и други. Южна Корея продължава развитието на проекта SMART, а японската индустрия участва в различни международни разработки. Независимо от това, реални действащи мощности все още няма.
Това показва, че подписаното споразумение не представлява съюз между държави с вече утвърдени технологии, а между държави, които се стремят съвместно да създадат бъдещия международен пазар за малките модулни реактори. Вместо да чакат първите успешни проекти, те започват предварително да изграждат политическата, регулаторната и индустриалната среда, в която тези технологии ще могат да бъдат внедрявани серийно.
Реакцията на Русия не закъсня. Генералният директор на държавната корпорация „Росатом“ Алексей Лихачов коментира, че активизирането на американските разработки само стимулира руската индустрия да разширява собствената си продуктова линия в областта на малките модулни реактори. По думите му, докато американските компании все още изграждат експериментални съоръжения, в предприятията на „Росатом“ вече се намират в различен стадий на производство единадесет реакторни установки, предназначени за малки атомни електроцентрали.
Сред проектите, които Лихачов посочи като приоритетни, е реакторната установка „Шельф-М“. Тя се разработва за Чукотската атомна станция с малка мощност, която трябва да осигурява електроенергия за Елконския минно-металургичен комбинат. Проектният срок на експлоатация е 60 години, а реакторът е проектиран да произвежда около 10 MW електрическа и 35 MW топлинна мощност. Подобни параметри го превръщат в типичен представител на новото поколение реактори, предназначени за енергоснабдяване на отдалечени промишлени райони и слабо населени територии.
Особено показателна беше и друга теза на ръководителя на „Росатом“. Според него успехът на американската индустрия не се дължи единствено на инженерните компании, а и на готовността на националния регулатор да разработва нови подходи към лицензирането на подобни технологии. Лихачов призова и руските надзорни органи да намалят традиционния консерватизъм при оценката на малките модулни реактори, ако страната желае да запази водещите си позиции на международния ядрен пазар.
Тази позиция представлява своеобразно признание, че следващият етап от конкуренцията няма да се определя единствено от качеството на реакторните технологии. Все по-голямо значение ще придобиват скоростта на лицензиране, стандартизацията, серийното производство, достъпът до финансиране и изграждането на стабилни вериги за доставки. С други думи, съревнованието постепенно се премества от инженерните бюра към институционалната среда, която позволява новите технологии да достигнат до пазара.
Това обяснява и избора на мястото за подписване на тристранното споразумение. Независимо че НАТО не участва пряко в ядрените програми на трите държави, подписването на документа именно по време на срещата на върха демонстрира политическа подкрепа за формирането на нов технологичен алианс. Посланието е насочено не само към потенциалните инвеститори, но и към основните конкуренти на световния ядрен пазар, че развитието на малките модулни реактори вече се разглежда като елемент от дългосрочната индустриална и геополитическа стратегия на съюзническите държави.
Подобна конкуренция вероятно ще ускори развитието на целия сектор. Американските компании разполагат с голямо разнообразие от технологични концепции, Русия има значителен практически опит в изграждането и експлоатацията на маломощни реакторни установки, а Южна Корея и Япония притежават силна индустриална база и сериозен производствен потенциал. Именно взаимодействието между тези различни модели на развитие ще определи кой ще успее да наложи първите серийни малки модулни реактори на световния пазар през следващото десетилетие.
