Понятието „принцип на нулево съхранение“ (zero accumulation), появяващо се в контекста на ядрената програма на Иран, не представлява утвърден технически термин в рамките на международната практика по неразпространение и контрол на ядрените материали. Неговата употреба се наблюдава основно в политически и преговорен контекст, където служи като концептуална рамка за ограничаване на риска, без да се въвежда пълна забрана върху самата технология на обогатяване.

В класическите преговорни модели съществуват два ясно разграничени подхода. Единият е „zero enrichment“, при който се изисква пълно прекратяване на обогатяването на уран. Другият е „limited enrichment“, допускащ обогатяване в рамките на строго определени нива, обеми и под засилен международен контрол. Формулировката „нулево съхранение“ се появява като междинна конструкция между тези два подхода, опитваща се да съчетае технологична допустимост с минимизиране на стратегическия риск.

Същността на този принцип може да бъде сведена до отказ от натрупване на запаси от обогатен уран. Това означава, че дори ако обогатяването се извършва, произведеният материал не следва да остава наличен като стратегически ресурс. Практическите реализации на подобен режим могат да варират, но обикновено се свеждат до няколко основни механизма.

Единият механизъм е физическо извеждане на обогатения уран извън територията на страната, например чрез износ или предаване под международен контрол. Вторият е преобразуване на материала в химическа или технологична форма, която не позволява лесно връщане към процеса на обогатяване. Третият е договорно фиксиране на допустим запас, равен на нула, което изисква незабавно неутрализиране или пренасочване на всяко произведено количество.

Значението на подобна концепция се разбира по-ясно на фона на реалните параметри на иранската програма. През последните години Иран натрупва значителни количества уран, обогатен до около 60%, което е технически близо до оръжейното ниво от приблизително 90%. Наличието на такъв междинен запас съществено съкращава времето, необходимо за достигане на оръжейно обогатяване, като оценките го поставят в диапазона от седмици при наличие на необходимата инфраструктура.

Именно този параметър, известен като breakout capability, е в центъра на международните опасения. При отсъствие на натрупан материал дори наличието на обогатителна технология не води автоматично до бърз преход към високообогатен уран. В този смисъл „нулево съхранение“ представлява инструмент за удължаване на времето за потенциално развитие на оръжеен капацитет, без да се налага пълно технологично ограничение.

От гледна точка на международния контрол, подобен режим би изисквал изключително строга система за верификация. Това включва непрекъснат мониторинг на материалните потоци, прозрачност на производствените цикли и достъп на инспектори до ключови обекти. Липсата на физически запас сама по себе си не елиминира риска, ако не е съпроводена от надежден механизъм за потвърждение.

В обобщение, „принципът на нулево съхранение“ следва да се разглежда не като техническа характеристика на процеса на обогатяване, а като преговорен инструмент. Той цели да запази възможността за използване на ядрени технологии, като същевременно ограничи стратегическите последици от тях чрез елиминиране на натрупването на чувствителен материал.

б.р. Това предложение е фактически опит за връщане към Съвместния всеобхватен план за действие, приет през 2015-та година. Този план е критикуван нееднократно от Тръмп. Израел също счита такъв вариант за неприемлив.