Формулировката “Иран се подозира в…”, толкова често звучаща при обсъждането на ядрената му програма, най-често предизвиква недоумение. Такива подозрения трябва да се обсъждат не на кръгли маси, а при психоаналитиците. Даже и там не трябва да се забравя, че от гледна точка на договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) ядрената дейност на Иран е напълно легитимна. Но недоумение често предизвикват въпросите, възникващи по повод тази дейност в ядрените физици и инженери. Ето някои от тях.
Например, Иран твърди, че промишленото обогатяване на уран му е необходимо за горивно осигуряване на националната ядрена енергетика. Но ядреното гориво не може да се оприличи на въглищата – гребеш с лопатата и хвърляш в печката. За да стане обогатеният уран ядрено гориво, са необходими огромни технически преработки, за да се произведат топлоотделящите елементи (ТВЭЛ) и накрая горивните касети (топлоотделящи сборки – ТВС). Това са много сложни технологии, по никакъв начин не отстъпващи на самото обогатяване. Също трябва да се разбере, че конструкцията на горивото съществено влияе на безопасността на ядрената енергетика: Именно с нарушаването на целостта на ТВЭЛовете са свързани най-тежките ядрени аварии. Готов ли е Иран да реши тази много сложна технологична задача в промишлен мащаб? Отговорът е очевиден: НЕ.
При това ТВЭЛовете и горивните касети за различните видове реактори не са взаимозаменяеми – те се разработват за конкретната конструкция на енергийния реактор. Но такава Иран няма и надежда, че Иран ще създаде такъв реактор самостоятелно, без външна научно-техническа помощ, сега е нереалистично. Както и на това, че при създалите се обстоятелства такава помощ ще му бъде оказана макар и само от една държава по света. А промишлено производство на ядрено гориво за несъществуващи реактори, при отсъствие даже и на прототип на конструкция – такова чудо в сетовната ядрена енергетика още не се е случвало.
Още нещо, универсалните икономически закони на ядрения отрасъл еднозначно свидетелстват за нецелесъобразността на собственото производство на ядрено гориво, ако броя на ядрените енергоблокове е по-малък от 8-10. Това може да се сравни със ситуацията, когато се обсъжда въпроса за организацията на ремонта на наличните в предприятието автомобили. Ясно е, ако те са няколко, че е по-добре повреденият автомобил да отиде на сервиз, но ако количеството им е десетки, тогава е по-изгодно да се създаде собствена ремонтна база. Затова Иран, настоявайки да произвежда ядрено гориво когато няма действащи енергоблокове (Бушер не влиза в сметките – той има общоизвестен особен статут), действа във вреда на собствения си джоб. Още повече че на световния ядрен пазар предложенията превишават търсенето.
Необясним е и категоричният отказ на Иран да прекрати строителството на реактора с тежка вода в Арак. Всеобщо известно е: с каквото и намерение поначало (декларирано или скрито) да са започвали строежа на такива реактори, те винаги са завършвали по един начин – производство на оръжеен плутоний.
Така стана в Индия, Израел, Пакистан. А ето сега да се използва такъв реактор за декларираните от Иран цели (производство на радиоизотопна продукция, получаване на неутронни снопове за медицински цели) с нищо не е по-удобно, в сравнение с по-малко пригодния за добиване на оръжеен плутоний басейнов леководен изследователски реактор, какъвто беше предложено на Иран да се построи на същата площадка при изгодни за него условия.
Жалко е, че от иранските колеги не се чуват непротиворечиви обяснения по тези проблеми. Нали тяхното изясняване (още повече в доброжелателна професионална дискусия) би изиграло не по-малко позитивна роля, от колкото обсъждането на чудовищните от всяка гледна точка планове за агресивни въздушни удари по една независима държава.
АВТОР: АЛЕКСАНДР КОЛДОБСКИЙ – кандидат на физико-математическите науки, водещ научен сътрудник и преподавател в МИФИ.
Източник: http://www.kommersant.ru/doc-y/2079633
