Президентът Доналд Тръмп внесе в Конгреса споразумението за гражданско ядрено сътрудничество със Саудитска Арабия. Документът е сключен по раздел 123 от американския Atomic Energy Act и създава правната рамка за дългосрочно американско участие в развитието на саудитската ядрена програма.

Самото споразумение остава класифицирано. Поради това публично достъпната информация за съдържанието му идва от официалните съобщения на американската администрация, предварителните уведомления и сведенията за водените преговори. Не всички параметри на договореността могат да бъдат проверени от публикувания текст на самото споразумение.

Известно е, че документът е подписан от американския министър на енергетиката Крис Райт и саудитския министър на енергетиката принц Абдулазиз бин Салман. Предвидено е сътрудничеството да продължи 30 години и да създаде основа за многомилиардни инвестиции в саудитска ядрена инфраструктура, като американските компании получат съществена роля в изграждането на бъдещите мощности.

Сред разглежданите технологии са реакторите AP1000 на Westinghouse. Потенциалният мащаб на програмата е значителен, а американската страна разглежда проекта едновременно като възможност за разширяване на националната ядрена индустрия и като начин да задържи Саудитска Арабия в американската технологична и политическа орбита.

Най-чувствителната част от въпроса обаче не е самият реактор. Тя е свързана с горивния цикъл.

Известната информация показва, че споразумението не съдържа т.нар. „gold standard“, при който партньорската държава поема юридически обвързващ ангажимент да не извършва обогатяване на уран и преработване на отработено ядрено гориво. Такова ограничение е включено в американското споразумение с Обединените арабски емирства от 2009 г.

Това не означава, че САЩ предоставят на Саудитска Арабия американска технология за обогатяване. Разликата е съществена. Едно е да не бъде предавана конкретна чувствителна технология, а друго е партньорската държава да не е поела предварително задължение изобщо да не развива собствен капацитет.

Именно тази разлика е в центъра на политическия спор във Вашингтон.

В хода на преговорите са обсъждани различни варианти за бъдещия горивен цикъл. Един от тях предвижда евентуално съоръжение за обогатяване в Саудитска Арабия, при което критичните операции да бъдат извършвани под американско участие и контрол. Това би позволило на Рияд да развива собствена ядрена инфраструктура, без автоматично да получава пълния набор от чувствителни технологии.

За Конгреса обаче остава въпросът дали подобна конструкция осигурява достатъчна гаранция срещу бъдещо използване на гражданската ядрена програма за цели, несъвместими с режима на неразпространение.

Процедурата по раздел 123 е съществена именно защото Конгресът има определен период, в който може да се противопостави на споразумението. След внасянето му започва 90-дневен период на непрекъсната сесия, в който Конгресът може да приеме съвместна резолюция за неодобрение. Ако това не се случи, споразумението може да влезе в сила без положително гласуване на двете камари.

При евентуално президентско вето за преодоляването му би било необходимо мнозинство от две трети в Сената и Камарата на представителите.

Следователно политическата тежест е различна от тази при договор, който изисква изрично одобрение. Противниците на споразумението трябва да организират достатъчно силно законодателно противопоставяне, за да го блокират.

Настроенията в Конгреса не се разделят изцяло по партийна линия.

Основното възражение е свързано с възможността Саудитска Арабия да получи или впоследствие да развие способности за обогатяване на уран и преработване на отработено гориво. Част от сенаторите настояват за юридически обвързващи гаранции, които да изключат подобна възможност, както и за по-строги гаранции и контрол от страна на Международната агенция за атомна енергия.

Тези възражения не са насочени срещу самото използване на ядрената енергия. В американския политически дебат има широко разбиране, че гражданската ядрена енергетика може да бъде развивана в Саудитска Арабия. Спорът е за границата между гражданското използване на ядрената технология и придобиването на способности, които могат да бъдат използвани за военно-ядрена програма.

Тук значение има и собствената позиция на Саудитска Арабия. Престолонаследникът Мохамед бин Салман вече е заявявал, че ако Иран придобие ядрено оръжие, Саудитска Арабия няма да остане без отговор. Това превръща въпроса за саудитския горивен цикъл в регионален проблем, а не само в двустранен американско-саудитски въпрос.

Същевременно Вашингтон има силни причини да приеме сделката.

Първата е индустриална. Саудитската програма може да се превърне в един от най-големите нови пазари за американската ядрена индустрия. Строителството на реактори, производството на оборудване, инженерните услуги, горивото, поддръжката и последващото обслужване могат да създадат многогодишна поръчкова база за американски компании.

Втората е геополитическа. Саудитска Арабия има и други потенциални партньори. Китай вече проявява интерес към ядрената програма на страната, а Русия разполага със собствена ядрена индустрия и предлага реакторни технологии и свързани услуги.

За Вашингтон следователно въпросът не е само дали Саудитска Арабия ще развие ядрена енергетика. В голяма степен става дума за това кой ще изгради тази енергетика.

Ако американските компании не участват, мястото може да бъде заето от китайски или руски доставчици. В този случай САЩ биха загубили не само потенциален пазар, но и влияние върху бъдещата ядрена инфраструктура на една от най-важните държави в Близкия изток.

Третият фактор е свързан с Израел.

Тръмп заяви, че реализацията на ядреното споразумение е свързана с присъединяването на Саудитска Арабия към Abraham Accords и нормализирането на отношенията с Израел. Не е ясно дали това политическо условие е включено като юридическо условие в самия класифициран ядрен документ или представлява отделно политическо условие на администрацията.

Това създава допълнителна неопределеност. Ядреното споразумение вече е подписано и е внесено в Конгреса, но неговата политическа реализация се оказва свързана с процес, който има собствена логика и свои препятствия.

От саудитска страна нормализирането с Израел е свързано с искането за ясен и необратим път към създаването на палестинска държава. При настоящата политическа ситуация в Израел това условие е трудно за изпълнение.

Така в една договореност се пресичат няколко различни американски интереса.

От една страна, Вашингтон иска да продава ядрена технология и да възстанови позициите на американската ядрена индустрия на световния пазар. От друга, САЩ искат да ограничат разпространението на чувствителни ядрени технологии. Едновременно с това администрацията използва ядреното сътрудничество като част от по-широка геополитическа конструкция в Близкия изток.

Тези цели не са напълно съвместими.

Колкото по-строги са ограниченията върху Саудитска Арабия, толкова по-малко привлекателно може да стане американското предложение в сравнение с други доставчици. Колкото по-малко са ограниченията, толкова по-сериозен става въпросът за неразпространението.

Точно в тази точка се намира същинският политически риск на сделката.

Саудитска Арабия иска ядрена енергетика, но очевидно не иска да бъде поставена в положение, при което няма контрол върху целия си ядрен горивен цикъл. Съединените щати искат да осигурят американско технологично и индустриално присъствие, но не искат да създадат нов източник на ядрена чувствителност в регион, в който вече съществува остър конфликт около ядрената програма на Иран.

Конгресът се оказва мястото, където тези противоречия трябва да бъдат преценени.

Фактът, че най-чувствителните параметри на споразумението остават класифицирани, допълнително усложнява процеса. Законодателите могат да получат достъп до документа в рамките на установените процедури, но общественият дебат неизбежно се води върху ограничена информация.

Това прави следващите 90 дни важни не толкова заради самата процедура, колкото заради това каква граница ще бъде поставена между търговския интерес, геополитическата цел и режима на ядрено неразпространение.

Американско-саудитската ядрена сделка следователно не е просто договор за строителство на атомни електроцентрали. Тя е опит едновременно да бъде създаден нов пазар за американската ядрена индустрия, да бъде ограничено китайското и руското влияние в Саудитска Арабия, да бъде запазен американският контрол върху чувствителните елементи на ядрения горивен цикъл и да бъде използвано ядреното сътрудничество като инструмент в по-широка дипломатическа сделка с Израел.

Трудността е, че всяка от тези цели изисква различна степен на свобода за Саудитска Арабия и различна степен на контрол от страна на Съединените щати.

Именно това ще бъде същинският предмет на предстоящия дебат в Конгреса.