През втората половина на XX век отношението към технологиите постепенно се променя. Индустриалното производство, автомобилите, химическата промишленост и ядрената енергетика започват да се разглеждат не само като средства за икономическо развитие, а и като източници на потенциален риск за околната среда и човека.

Калифорния е един от най-ярките примери за тази промяна. Още през 1961 г. щатът въвежда изискване за контрол на емисиите от картера на автомобилите. През 1966 г. въвежда първите в САЩ стандарти за емисиите от изпускателната система, а през 1971 г. и първите стандарти за азотните оксиди. Следват каталитичните конвертори, ограниченията върху емисиите на пари от изкопаеми горива, изпускани от резервоара за гориво, системите за диагностика, изискванията за превозни средства с нулеви емисии и ограниченията върху емисиите на парникови газове.

Това не е еднократна регулаторна кампания. В продължение на десетилетия моделът се развива в една посока: всяко технологично въздействие върху околната среда трябва да бъде намалено, контролирано или елиминирано, когато съществува техническа възможност за това.

Този подход има конкретни резултати. Той е една от причините автомобилът, продаван в Калифорния днес, да няма почти нищо общо от гледна точка на емисиите с автомобила от 1960-те години.

Проблемът възниква тогава, когато същата логика започне да се прилага към цялата енергийна система, без да се отчита, че електроенергията не е само още един продукт на индустрията. Тя е условие за функционирането на останалите технологии.

Електрификацията на транспорта означава повече електромобили. Електрификацията на сградите означава повече електрическо отопление и охлаждане. Центровете за данни създават нови концентрирани товари. Самата енергийна трансформация изисква електроенергия за производство, пренос, съхранение и управление на новата инфраструктура.

В резултат на това Калифорния едновременно намалява зависимостта си от изкопаеми горива и увеличава значението на електроенергията като основен енергиен носител. Официалните прогнози на щата вече отчитат значителен ръст на потреблението до 2045 г., включително вследствие на транспортната електрификация, електрификацията на сградите и развитието на центровете за данни.

Тук се появява нов тип риск.

Преди основният въпрос беше как да се предотврати вредата, която една технология може да причини на човека и природата. При климатичната промяна въпросът постепенно се обръща: какво се случва, ако опитът да се премахнат всички приемани като нежелани технологични въздействия доведе до недостатъчно производство на основния ресурс, необходим за функционирането на обществото?

Това вече не е страх от техногенна катастрофа. Това е страх от недостиг на енергия.

В крайния си вид недостигът на енергия не остава енергиен проблем. Той се превръща в проблем на производството на храни, водоснабдяването, транспорта, отоплението, охлаждането, здравеопазването и промишлеността. Така екологичният риск постепенно може да се прехвърли от прякото въздействие на технологията към неспособността на системата да осигури необходимите ресурси.

Калифорния вече се намира точно в тази точка на преоценка.

Последната атомна електроцентрала в щата, Diablo Canyon, първоначално трябваше да бъде изведена от експлоатация през 2024 и 2025 г. Решението е взето през 2016 г. в условията на очаквано намаляване на необходимостта от ядрената генерация и с план за заместването ѝ чрез комбинация от възобновяеми източници, енергийна ефективност и съхранение.

Тогава това изглежда като последователна стъпка. Системата трябваше да стане по-чиста, а освободената от атомната централа роля да бъде поета от новата енергийна инфраструктура.

Междувременно обаче условията се промениха.

През 2020 г. Калифорния преживя период на сериозно напрежение в електроенергийната система по време на гореща вълна. След това прогнозите за търсенето бяха преразгледани. Електрификацията започна да добавя нов товар, а климатичните промени увеличиха значението на периодите с високи температури и високо потребление.

Резултатът беше политическо решение, което само няколко години по-рано би изглеждало трудно за представяне в Калифорния. Вместо да бъде затворена, Diablo Canyon получи възможност да продължи работа.

През 2022 г. щатът прие SB 846, с който експлоатацията беше удължена до 2030 г. Първи блок продължи работа след първоначално предвидената дата през 2024 г., а втори блок започна продължената си експлоатация през август 2025 г.

Решението не беше представено като отказ от климатичната политика. Напротив. То беше мотивирано именно с необходимостта от запазване на надеждно безвъглеродно производство, докато системата се променя.

Това е съществена промяна в начина на мислене.

Атомната централа вече не се разглежда само като технология, която трябва да бъде заменена с нещо по-чисто. Тя се разглежда и като съществуващ елемент от системата, който трябва да бъде оценен спрямо това дали реално съществува достатъчен заместител.

Това разграничение е важно, защото инсталираната мощност не е равнозначна на наличната енергия във всеки момент. Слънчевата и вятърната генерация могат да осигуряват огромни количества електроенергия, но зависят от метеорологичните условия. Съхранението може да променя времето на използване на произведената енергия, но самото то не създава първичен енергиен ресурс.

Ядрената централа има друга системна характеристика. Тя може да произвежда електроенергия непрекъснато и независимо от моментната слънчева радиация или скоростта на вятъра. Именно тази характеристика придобива значение, когато електрическото потребление трябва да бъде покрито не само в годишен баланс, а във всеки отделен час.

Това не означава, че ядрената енергия автоматично решава проблема. Не означава и че възобновяемите източници са неспособни да осигурят надеждна система. Означава, че сравняването на отделните технологии само по количеството произведена за година електроенергия не е достатъчно за оценка на електроенергийната система.

Именно затова историята на Diablo Canyon продължава.

През април 2026 г. Комисията за ядрено регулиране на САЩ одобри подновяването на федералните лицензи на двата блока за още двадесет години. За блок 1 новият лиценз изтича през ноември 2044 г., а за блок 2 през август 2045 г.

Това решение обаче не означава, че централата вече има разрешение от щата да работи до 2045 г. Действащото калифорнийско законодателство ограничава експлоатацията до 2030 г. За работа след тази дата е необходимо ново решение на щатския законодател.

Така възможността за експлоатация до 2045 г. се превръща в следващия етап на същия процес. Първоначално е имало решение за закриване. След това е дошло решение за удължаване до 2030 г. След това е извършен нов федерален лицензионен процес, който технически отваря възможност за още двадесет години експлоатация.

Това не е хаотично връщане назад. Това е последователно преоценяване на едно решение при промяна на условията, при което всяко следващо решение има собствена регулаторна и техническа процедура.

И най-важното условие остава непроменено: продължаването на експлоатацията на ядрената мощност не може да бъде оправдано само с необходимостта от електроенергия. Ядрената и радиационната безопасност остават първият критерий. Федералното лицензиране за още двадесет години преминава през отделна оценка на безопасността и въздействието върху околната среда, а в Калифорния продължава да съществува независим комитет, който наблюдава безопасността на централата.

Точно това прави случая с Diablo Canyon значим извън рамките на Калифорния.

Преди няколко десетилетия общественият страх беше насочен към възможността една технологична система да причини катастрофа. Днес все по-често трябва да се разглежда обратният сценарий: какви са последствията, ако обществото ограничи толкова силно достъпните технологии, че не успее да произведе достатъчно енергия за собствените си потребности?

При глобално затопляне този въпрос става още по-труден. Повишаването на температурите увеличава потреблението за охлаждане. Електрификацията прехвърля допълнителни дейности към електрическата система. В същото време климатичните промени могат да създадат неблагоприятни условия за част от водните ресурси и да променят производствените профили на някои възобновяеми източници.

Така възниква парадоксът на енергийния преход: за да се намали въздействието върху климата, електричеството трябва да поеме по-голяма част от енергийното потребление. Но колкото по-голяма става ролята на електроенергията, толкова по-високи стават изискванията към надеждността на системата.

Калифорния не се отказва от своите екологични стандарти. Тя просто започва да измерва и друга величина — цената на недостига.

Това е съществената промяна. Екологичната политика вече не може да се основава само на въпроса какво трябва да бъде премахнато. Тя трябва да отговори и на въпроса с какво ще бъде заменено, кога ще бъде наличен заместителят и дали той ще изпълнява същата функция при неблагоприятните условия, за които е предназначена цялата система.

В противен случай преходът може да премести риска, вместо да го премахне.

От страха от техногенната катастрофа обществото постепенно стига до страха от недостига на енергия и неговите вторични последици. А крайният резултат от такъв недостиг може да бъде много по-малко технологичен и много по-базов: недостиг на вода, недостиг на храни, ограничено производство и невъзможност да се поддържат функциите, върху които зависи съвременното общество.

Именно затова решението дали Diablo Canyon трябва да работи до 2030, до 2045 г. или да бъде заменена с други мощности не може да бъде взето само като въпрос на отношение към ядрената енергетика.

То е въпрос на управление на риска.

А при управлението на риска не е достатъчно да се установи, че една технология има недостатъци. Трябва да се установи и дали системата разполага с реален, проверен и надежден заместител, преди да бъде премахнат съществуващият ресурс.

Точно тази промяна в логиката може да се види днес в Калифорния. Щатът, който десетилетия наред превръщаше все по-строгите екологични изисквания в модел за останалия свят, вече е принуден да оценява и риска от прекомерното ограничаване на собствената си енергийна база.

Не става дума за отказ от екологичните цели. Става дума за това те да бъдат изпълнявани без създаване на нов, по-труден за управление риск.