Турция очаква през следващите месеци да започне производството на електроенергия от първия реактор на АЕЦ „Аккую“. Това заяви министърът на енергетиката и природните ресурси Алпарслан Байрактар по време на Босфорския дипломатически форум в Истанбул. По думите му това е мечта, която Турция преследва вече 70 години.
Зад днешното очакване обаче стои проект, започнал като идея много преди сегашното поколение турски енергетици да поеме управлението на сектора. „Аккую“ е резултат от дългогодишното търсене на модел, чрез който Турция да изгради първата си атомна електроцентрала, без предварително да разполага с национална ядрена енергетика, изградена производствена и финансова база и собствен опит в експлоатацията на големи енергоблокове.
Решаващата стъпка е направена през 2010 г., когато Турция и Русия подписват междуправителствено споразумение за изграждането на четири реактора на площадката „Аккую“ в провинция Мерсин. Проектът предвижда четири реактора ВВЕР-1200 с обща инсталирана мощност около 4800 MW. Строителството на първия блок започва през април 2018 г., а първоначалният политически хоризонт предвижда първият реактор да бъде въведен в експлоатация през 2023 г.
Още тук „Аккую“ се отличава от традиционния модел за изграждане на атомна електроцентрала. Вместо турската страна да възложи на чуждестранен доставчик проектирането и изграждането на централата, а след това да стане неин собственик и оператор, е избран моделът Build-Own-Operate – BOO, или „изгради, притежавай и експлоатирай“.
При този модел Русия чрез „Росатом“ поема много по-голяма част от риска. Руската страна финансира проекта, изгражда централата, запазва собствеността върху нея и ще участва в експлоатацията ѝ. Турция предоставя площадката, създава регулаторната рамка и гарантира пазарни условия за част от произвежданата електроенергия. Споразумението позволява на руската страна да привлече инвеститори и да продаде до 49% от проекта, но контролният пакет остава при „Росатом“.
Това решение е особено важно за държава, която започва ядрена програма практически от нулата. Турция получава не само реактори, но и цялостна услуга – проектиране, строителство, финансиране, обучение на персонал, доставка на ядрено гориво и последваща експлоатация. За „Росатом“ моделът означава не просто продажба на реакторна технология, а дългосрочно присъствие в турската енергетика.
Пътят до строителството обаче не е праволинеен. Още през 2013 г. започват подготвителни работи на площадката, но отношенията между Москва и Анкара преминават през сериозна криза през 2015 г., когато турските ВВС свалят руски боен самолет на границата със Сирия. Проектът е засегнат от последвалото рязко влошаване на руско-турските отношения и строителните планове са забавени.
Това е първият от големите геополитически фактори, които показват колко трудно е да се отдели „Аккую“ от политическата среда, в която се изгражда. Площадката се намира в южната част на Турция, непосредствено в близост до регион, превърнал се в един от центровете на военните и политическите противоречия около войната в Сирия. За определен период самият ядрен проект се оказва зависим от отношенията между две държави, които едновременно си сътрудничат в енергетиката и се оказват от различни страни на редица регионални конфликти.
След възстановяването на отношенията между Москва и Анкара проектът отново набира скорост. През 2018 г. започва реалното изграждане на първия блок, а впоследствие строителството на четирите блока се развива последователно. Първият бетон на блок 2 е положен през 2020 г., на блок 3 през 2021 г., а на блок 4 през 2022 г.
Така постепенно се оформя проектът, който днес трябва да превърне Турция от държава без действаща атомна електроцентрала в страна с четири големи реактора.
Следващият сериозен проблем идва от войната в Украйна.
След началото на руската военна операция през 2022 г. „Аккую“ не е пряко поставен под санкции като проект, а „Росатом“ също не е включен в западния санкционен режим по начина, по който са засегнати много други руски компании. Това обаче не означава, че проектът остава извън последствията от конфликта.
Финансовите операции между Русия и Турция стават по-сложни. Част от плащанията по проекта са блокирани поради банковите ограничения, а около 2 млрд. долара са били задържани в сметка в JPMorgan. Турската страна се включва в търсенето на механизъм за освобождаване на средствата.
Още по-показателен е проблемът с доставките. Част от оборудването, необходимо за проекта, е свързано с европейски доставчици. През 2024 г. Siemens Energy не доставя определени компоненти, позовавайки се на германските правила за износ. Турският министър на енергетиката заявява, че това е свързано с ограниченията, произтичащи от санкционния режим около Русия.
Така един проект, който формално не е санкциониран, се оказва засегнат от санкциите по косвен път. Русия трябва да търси алтернативни производители, а за някои от компонентите са привлечени китайски компании. Именно този случай показва особената уязвимост на BOO модела, когато собственикът на централата се намира в държава, която е обект на широк международен санкционен натиск.
Тези проблеми имат и времеви резултат. Първоначалната дата за пускане на първия реактор – 2023 г. – постепенно отпада. Следват нови срокове, докато днешният хоризонт вече е 2026 г.
Междувременно се появява и друг въпрос – кой ще бъде финансово ангажиран с проекта в дългосрочен план.
Възможността за продажба на до 49% от проекта не е нова. „Росатом“ търси партньори още преди началото на строителството, но първият опит за привличане на турски консорциум приключва без окончателно споразумение през 2018 г. Причините са свързани преди всичко с търговските условия.
Впоследствие въпросът придобива ново значение. След началото на войната в Украйна финансовият и политическият риск около руския капитал се увеличава. „Росатом“ продължава да финансира проекта, но едновременно с това възможността да привлече партньор за до 49% от капитала остава на масата.
През 2025 и 2026 г. разговорите с потенциални инвеститори отново се активизират. Това не означава отказ на Русия от проекта. По-скоро показва желанието част от огромното финансово натоварване на „Аккую“ да бъде споделено. Проектът вече е на стойност над 20 млрд. долара, а „Росатом“ носи практически целия инвестиционен товар.
Тук войната в Украйна се превръща в косвен, но значим фактор. Тя не спира строителството на „Аккую“, но променя средата, в която се финансира, снабдява и управлява проектът. Банковите ограничения, контролът върху износа, необходимостта от заместващи доставчици и по-високият политически риск правят първоначално замисления модел по-труден за изпълнение.
Турция от своя страна има съвсем различен интерес. За Анкара „Аккую“ е начин да получи първата си голяма ядрена мощност без десетилетия предварително натрупване на национален капитал и опит. Това е и причината турската страна да продължава да поддържа проекта въпреки всички усложнения.
Когато четирите блока заработят, централата трябва да има обща мощност около 4800 MW и годишно производство приблизително 35 млрд. kWh. При пълна експлоатация това би покривало около 10% от днешното електропотребление на Турция.
За турската енергетика значението на първия блок обаче е по-голямо от неговите 1200 MW. Първият реактор ще бъде практическият момент, в който Турция ще премине от страна, която изгражда ядрена централа, към страна, която експлоатира ядрена централа.
Това изисква различен тип компетентност. След строителството идват физическият пуск, въвеждането на гориво, изпитанията на системите, постепенното повишаване на мощността, синхронизирането с електроенергийната система и доказването на работоспособността на всички системи при реални режими. Паралелно с това трябва да бъде изграден човешкият ресурс за многогодишна експлоатация.
Турция вече инвестира и в този ресурс. Стотици турски студенти са изпращани в Русия за обучение по ядрено инженерство, а постепенно се изгражда собствен кадрови потенциал около централата.
В този смисъл първият произведен киловатчас няма да бъде просто нова генерация за турската електроенергийна система. Той ще бъде резултат от повече от десетилетие на политически решения, международно финансиране, инженерно строителство, обучение и преодоляване на геополитически ограничения.
Днешното изказване на Алпарслан Байрактар е именно в този контекст. Министърът определя ядрената програма като 70-годишна мечта и заявява, че Турция влиза в „ядрената лига“.
Това определение има конкретен технически смисъл. Досега Турция беше голям потребител на електроенергия с развита газова, въглищна, водна и възобновяема генерация, но без собствена действаща атомна електроцентрала. С пускането на „Аккую“ страната ще придобие първата си базова ядрена мощност и ще започне да изгражда институционалния и човешкия капацитет, необходим за дългосрочно участие в ядрената енергетика.
И това обяснява оптимизма на министъра. След седем десетилетия на планове, отлагания, политически кризи, регионални конфликти, промени в инвеститорските схеми и санкционни ограничения Турция вече е достигнала до последната част от пътя – не до поредния проект за бъдеща атомна централа, а до реалния пуск на първия си реактор.
Ако планираните изпитания и въвеждането в работа приключат по график, през следващите месеци първият реактор на „Аккую“ трябва да започне да произвежда електроенергия. За Турция това ще бъде моментът, в който седемдесетгодишната ядрена програма за първи път ще се превърне в измеримо производство.
