На АЕЦ „Моховце“ блок 4 достигна минимално контролируемо ниво на мощност. Това е поредната стъпка от физическия пуск на реактора, който предстои постепенно да премине през изпитанията на различни нива на мощност, преди да започне производството на електроенергия в нормален експлоатационен режим.

Самата новина би могла да бъде просто поредното съобщение за пуск на нов ядрен енергоблок. Моховце-4 обаче има история, която го прави необичаен. Това е реактор ВВЭР-440/В-213, чийто проект принадлежи към съветската ядрена школа, а строителството му започва през 1987 г. Между тази дата и днешния пуск се намира почти цялата съвременна политическа история на Централна Европа.

За да се разбере защо Моховце-4 е интересен, трябва да се върнем още малко назад – към Пражката пролет.

През 1968 г. Чехословакия прави опит да промени политическия и икономическия модел на социалистическата държава. Пражката пролет завършва с военната интервенция на войските на Варшавския договор и последвалата нормализация. За ядрената енергетика този период е важен не толкова заради конкретния реактор в Моховце, колкото заради средата, в която през следващите десетилетия се развива чехословашката ядрена програма.

Чехословакия вече е избрала съветската реакторна технология. Строят се ВВЭР-440 в АЕЦ „Бохунице“, а впоследствие и в „Моховце“. Това не е просто избор на реактор. Около него се изгражда цяла индустриална система – проектанти, машиностроене, строителни организации, производители на оборудване, системи за автоматизация, научни институти и, най-важното, поколения специалисти, които се обучават да работят с тази технология.

Именно тази школа оставя след себе си нещо, което трудно може да бъде измерено с политическите оценки на епохата. Тя създава инженерна култура.

Моховце-4 е част от тази история. Проектът за централата започва още в началото на 80-те години, а работите по блокове 3 и 4 започват през втората половина на десетилетието. Първоначалната идея е четирите блока да бъдат изградени като единна централа с реактори ВВЭР-440/В-213. По проект те принадлежат към едно поколение, което днес мнозина биха нарекли „съветско“, но зад това определение стои много по-сложна технологична история – съветски проект, чехословашко проектиране и производство, европейска индустриална реализация и десетилетия по-късно завършване в независима Словакия.

След политическите промени от 1989 г. обаче Моховце-4 се оказва в напълно различен свят. Чехословакия вече не е същата държава. Следва разделянето ѝ през 1993 г., а Словакия поема собствен път. Междувременно отношението към съветската ядрена технология също се променя. В новата политическа среда старият проект вече трябва да бъде оценен според новите регулаторни изисквания и новите представи за ядрена безопасност.

Това е един от парадоксите на Моховце-4. Реакторът е създаден като част от една политическа система, но неговото завършване се случва в друга. Проектът започва като съветско-чехословашки, продължава като словашки и завършва като европейски.

Междувременно блокове 1 и 2 на Моховце са построени и въведени в експлоатация. Блок 3, който е практически близнак на блок 4, започва производство на електроенергия през 2023 г. А сега идва редът на неговия последен близнак.

Това не означава, че реакторът просто е бил оставен недовършен в продължение на четири десетилетия и сега е бил разгрят и готов да служи на обществото. Напротив. През този период проектът е претърпял множество изменения, проверки, допълнителни системи и оценки. След аварията във Фукушима изискванията към ядрените мощности в Европа бяха допълнително повишени, включително по отношение на устойчивостта към тежки външни въздействия.

Така днешният Моховце-4 е особен хибрид на времето. Реакторът е ВВЭР-440/В-213 от съветски проект, но не е „реакторът от 1987 г.“ в инженерния смисъл. Това е стар проект, преминал през съвременен процес на довършване, модернизация, лицензиране и изпитания.

И тук идва интересната част за хората, които са започнали професионалния си път в ядрената енергетика преди десетилетия.

За инженерите, които са учили ядрена техника по съветски учебници, работили са с ВВЭР-440, познават обозначенията, логиката на първи и втори контур и особеностите на тази школа, Моховце-4 вероятно изглежда почти като среща със собствената им професионална младост. Само че тази младост се е върнала почти четиридесет години по-късно – с нови системи, нови нормативи, нови компютри и нова държава около реактора.

Има известна носталгия в това. Не непременно носталгия по политическата система, която е създала проекта. По-скоро по времето, когато ядрената енергетика беше индустрия, в която един млад инженер можеше да прекара целия си професионален живот, постепенно преминавайки от теорията към пуска, от пуска към експлоатацията, а след това към обучението на следващото поколение.

ВВЭР-440 беше една от машините, около които се формира тази школа. Днес неговият последен голям европейски представител от това поколение влиза в пускови операции в страна от Европейския съюз.

Достигането на минимално контролируемо ниво на мощност само по себе си все още не означава производство на електроенергия в промишлен режим. Това е физическият старт на реактора – моментът, в който започва контролирана самоподдържаща се верижна реакция и могат да бъдат проверявани реалните характеристики на активната зона. Следват постепенно увеличаване на мощността, изпитания на различни режими и проверки преди достигане на пълна мощност.

Следователно Моховце-4 все още не е „готов“. Но е преминал една от най-важните граници между строителството и реалната ядрена експлоатация.

И това придава на събитието особен символизъм. През 1987 г. започва строителството на реактора. Почти четири десетилетия по-късно неговата активна зона започва да работи.

През това време изчезва Чехословакия. Изчезва Съветският съюз. Словакия става независима държава и член на Европейския съюз. Променят се регулаторните системи, стандартите за безопасност, индустриалните отношения и самото разбиране за енергийна сигурност.

А реакторът остава.

Същият тип реактор, създаден в една друга епоха, но доведен до пуск от хората на друга епоха. Може би именно затова Моховце-4 е по-интересен от поредния нов ядрен блок. Той е своеобразен материален свидетел на прехода от съветската ядрена школа към съвременната европейска ядрена енергетика.

И за ветераните от индустрията има още един повод за усмивка. Някои от реакторите, с които започнаха професионалния си живот, днес вече са история. Други продължават да работят. А един, който започна да се строи, когато светът изглеждаше съвсем различно, сега тепърва се учи да произвежда електроенергия.

Моховце-4 не е просто стар реактор, който най-сетне е завършен. Той е реактор, който е преживял времето.