Пълното спиране на АЕЦ „Пакш“ на 2 август не настъпи внезапно. То беше резултат от последователно ограничаване на мощността и поетапно спиране на отделните енергоблокове в продължение на няколко дни. Последният работещ блок остана в експлоатация с минимално необходимата мощност до ранните часове на 2 август, когато също беше спрян. Подобен подход не е импровизация, а е заложен в инженерната логика на експлоатацията на големи атомни електроцентрали с правоточно охлаждане.
При реакторите ВВЭР-440 охлаждането на турбинните кондензатори се осъществява с големи количества вода, подавани от реката чрез брегови помпени станции. Водата не охлажда реактора директно. Тя отвежда неизползваната топлина от кондензаторите, в които отработилата пара след турбината отново се превръща във вода, за да бъде върната в парогенераторите.
При понижаване на нивото на реката постепенно намалява хидростатичното налягане пред входа на бреговите помпи. Едновременно с това високата температура на речната вода допълнително влошава условията за тяхната работа. При съчетаване на ниско входно налягане и висока температура на флуида се увеличава вероятността от възникване на кавитационни процеси. Образуването и последващото разрушаване на парни мехурчета върху работните колела може за сравнително кратко време да причини сериозни повреди на помпените агрегати. Именно предотвратяването на подобен режим е една от причините операторите да започнат ограничаване на мощността още преди достигането на крайните експлоатационни граници.
Намаляването на дебита на охлаждащата вода има и второ важно следствие. Кондензаторите вече не могат да отвеждат същото количество отпадна топлина, което означава, че постепенно се влошават условията за поддържане на необходимия вакуум в тях. Повишаването на налягането в кондензатора увеличава противоналягането на турбината, намалява нейната ефективност и при достигане на определени стойности може да доведе до недопустими експлоатационни режими на турбинния агрегат. Затова единственият правилен инженерно-технически подход е постепенно да се намалява топлинната мощност на реактора, а с нея и количеството отпадна топлина, което трябва да бъде отведено към реката.
Именно по тази причина енергоблоковете не се спират едновременно. Те се извеждат последователно от работа, така че общото потребление на охлаждаща вода постепенно да намалява. Всеки спрян блок освобождава част от наличния дебит за останалите, което позволява последният работещ енергоблок да продължи да функционира възможно най-дълго.
Това има и още една важна причина. След спирането реакторите продължават да отделят остатъчна топлина и се нуждаят от надеждно електрозахранване за системите за безопасност, охлаждане и контрол. Докато последният енергоблок все още работи, той осигурява вътрешното електрозахранване на площадката и намалява зависимостта от външната електропреносна мрежа. Едва когато по-нататъшната му работа вече не е допустима, той също се спира и централата преминава към режим, при който собствените нужди се захранват по резервните схеми, предвидени в проекта.
Дори след спирането обаче енергийният комплекс не остава без необходимите енергийни ресурси. Остатъчната топлина от реакторите продължава да се отвежда чрез предвидените за това системи, а когато централата разполага с охлаждащи кули или бризгални басейни, част от топлината се разсейва директно в атмосферата. Същевременно се поддържа готовност за последващо пускане на енергоблоковете, което изисква наличие на технологична пара и работоспособност на всички спомагателни системи.
Хронологията на събитията в АЕЦ „Пакш“ следва именно тази инженерна логика. През последните дни на юли мощността на централата беше поетапно ограничавана, след което последователно бяха спрени отделните енергоблокове. Последният останал в работа блок продължи да работи с приблизително 240 MW (един турбогенератор) до ранните часове на 2 август, когато също беше спрян. По този начин централата за първи път от въвеждането си в експлоатация преди 44 години остана без нито един работещ енергоблок.
Случаят с АЕЦ „Пакш“ показва, че ниското ниво на Дунав не представлява непосредствен риск за ядрената безопасност. Ограниченията възникват значително по-рано и са свързани с пределите на конвенционалната част на централата – техническото водоснабдяване, работата на бреговите помпи и възможността турбинните кондензатори да отвеждат необходимото количество отпадна топлина. Именно консервативният подход към тези процеси гарантира, че експлоатационните решения се вземат достатъчно рано, още преди да бъде достигнато състояние, което би могло да постави под въпрос безопасната и надеждна работа на оборудването.
